Може да не ти се вярва, но аз и ти сме еднакви. Приличаме си вътрешно, и го усещаме, усещахме го и като деца, и ще го усещаме винаги. Можем да излезем и сега, можем да се разкараме и да се забием в някое поле, където да седнем на капака на колата,можем да седнем близо един до друг, да си подаваме цигара марихуана или бутилка водка и да си говорим безкрайно дълго, за това как сме се променили и за това колко сме предавани. За това в какво вярваме и на какво се радваме. За нещата, които ни правят различни, променят погледа и сърцето. За всичко. Можем да гледаме хладното небе в нощта, да си дрънкаме вицове или просто да мълчим. Лицата ни могат да са честни, без страх кой ни гледа, пред кой показваме слабост. Можем да плачем, ако искаме, или да оставим гласа ни да потрепери. И да бъдем себе си. Признавайки само за секунда, само за частица от мига, че сме слаби, че сме хора, че имаме нужда от някой до себе си не рядко, че не смеем да покажем чувствата си вече, от простата предпазливост, дори пред онези, които ни познават най-добре. Че не е достатъчно да се напием, напушим или изчукаме, за да бъдем щастливи, и че търсенето на смисъл ни наранява повече, отколкото някога ще си признаем, създава дупки в нас, които не е сигурно, че ще се запълнят скоро,или някога… И всичко може да стане по-поносимо, защото си споделил all this shit с човек, който разбира и вижда нещата с подобни на твоите очи, и е бил там, и е носил на гърба си този товар, и той се е забивал в ребрата му и е пускал кръв, заедно със сърцето му и е дишал парещия въздух и се е опитвал да напълни дробовете си с нещо различно от болка и устата си с нещо друго от горчилка. Тук и сега, заедно, сами, познати, непознати, мили, лоши, гневни, спокойни, ранени, щастливи… Приятели.
