Чичо ми.

Мина много време. Повече от година, откакто не съм писала тук.
Смених две работи. На втората съм вече повече от половин година - голям напредък за мен. Обикновено след 5-тия месец си хващам багажа... Тук смятам да се задържа още. Интересно ми е, трудно ми е и дори да си скубя косите понякога, имам много причини да стоя там.
Случиха се много хубави и много лоши неща, но всичките ги преживяхме като неизбежни и приехме спокойно.
Чичо ми почина. На 1 април 2011 г., след дълго, дълго боледуване. Един прекрасен, добър и все още млад човек си отиде. Толкова добър човек, че всичко покрай смъртта му сякаш се случи така, че да е по-леко за близките му. По-лесно. Макар че няма лесно в загубата.
Чичо почина от бъбречна, белодробна, сърдечна недостатъчност. Толкова органи вече отказаха накрая, че е било някакво мъчение за него да съществува и да 'изтрае' още време на тая земя. Всички знаехме, че идва момента, но не знам дали успяхме наистина да го приемем. Нашите ме подготвяха, казваха ми няколко пъти, че момента идва. Дори баща ми, собствения брат на чичо ми, ми казваше това, с невероятната сила на която е способен. Но аз все пак не го приемах вътрешно. Когато няколко дни преди смъртта си той изпадна в кома, аз все още си мислех, че ще се събуди, и още веднъж ще го измъкнат от края му. Когато нашите ми казваха по телефона 'всеки момент', аз все още си мислех, че пак ще отвори очи и кръгът ще се завърти още поне веднъж. Толкова пъти бе влизал и излизал от болница последните 5 години. Не и този път.
На 1 април, петък, беше първият ми работен ден в списанието. Бях адски напрегната, защото знаех, че татко е в София, заедно с братовчедка ми и чинка ми, в болницата, "при" чичо. Целия ден мислех какво се случва. Говорихме веднъж, но нямаше промяна. Все още бе в кома, но жив.
Работният ми ден свърши, прибрах се вкъщи, а вечерта бяхме на рожден ден на приятелка. Чух се с майка ми за много кратко и не си казахме почти нищо. Цялата вечер изкарах на нокти. Не успях да се освободя от това напрежение и за минута. Стоях като в транс, стегната и вцепенена, без да мога да си го обясня. Вътрешно усещах нещо, без да знам какво е. Приятелите ми се шегуваха с мен, питаха какво става. Нямах отговор. Просто ме болеше.
Чак на следващия ден ми казаха, че чичо е починал около 17 часа, на 1 април, същия ден. Изчакал татко, кака и чинка да си тръгнат, отпуснал се и...заминал. Обадили им се да им кажат по пътя, че всичко е приключило. А на мен решили да кажат на следващия ден, за да не изкарвам нощта в мисли и тъга.
Мама ми се обади на 2ри април около 12 ч. наобяд - още спях. Каза "Разсъни се и ми се обади, трябва да ти кажа нещо". Затворих телефона и се почувствах нелепо. Знаех какво ще ми каже. Вцепенението си оставаше. Набрах номера на мама и чух "Случи се това, което всички очаквахме." Поех си дълбоко въздух и сякаш се разплаках, но беззвучно. Мама ми обясни, че трябва да отида на следващия ден в неделя за погребението...
Пътувах с автобуса и си мислех, че не бях виждала чичо си от близо година. Той не даваше да го посещавам в болницата, когато идваше в София за диализа. Казваше, че е прекалено слаб да слезе до фоайето, но аз знаех, че не иска да се плаша и разстройвам.
Изпратихме още един близък човек. Всичко от този ден ми е на фрагменти и откъси: как татко ми каза, че последния път когато са си говорили по телефона, чичо е попитал за мен, и се разплака; как баба стоеше до ковчега в транс и изпращаше още едно свое дете, както бе изпратила дъщеря си преди много години; как ревнах, когато видях едната си братовчедка; как точно преди да го погребем, заваля дъжд и го намокри за последен път (чичо ми страшно много обичаше дъжда). Много са нещата и разкъсани, и накрая когато всичко свърши... осъзнах, че наистина вече е свършило. Заминало нанякъде, като него.
Не си обяснявам някои неща защо се случват и какъв е смисъла в тях, знам че тепърва ще се сблъсквам с много такива. Все пак исках да напиша за него тук, колко беше добър и мил, обичаше си семейството, беше просто един обикновен човек с доста мека душа. Затова исках да кажа сбогом и тук и да го почета в душата си. За чичо ми.