...and why so serious?

Всичко си е същото и не е. Гледам да ходя поне на 80% от лекциите, чета книги, виждам се с приятели, ходя по концерти... Дупката в мен се затвори почти до точица... но понякога пак избива навън, като удар с чук директно в лицето, и е адски зле... Добре, че се случва много рядко. Напоследък си претоварвам тялото съвсем съзнателно. В момента съм с мускулна треска и поради това - с температура. Гледам да разговарям с нашите всеки ден по телефона. Сънувам често братовчедите ми и дядо.... вече е освидетелстван с 90% инвалидност - раково болен, опериран 2 пъти... тежко е. Слушам предимно испанска музика и ... Hammerfall (все пак загряваме за концерта)... Готвя почти всеки ден. Гледам да си намирам поводи за смях. В градския транспорт се затварям в себе си, хората се гледат помежду си с някакъв озверял поглед... Баси живота... Мръсотията ме потиска, уличните кучета ме потискат, гледам ги как се онождат по градинките, а една уж скопена кучка миналия ден пак даде живот на 4 кученца в един кашон до съседния вход. До следващата пролет ще има още 4 огромни, гладни и агресивни песа наоколо... Нищо няма да се промени.
И не пиша. А в главата си имам безброй неща за казване. Безброй.
Обичта към хората в живота ми ме крепи... И всеки път когато си помисля, че ще се строполя, нечии очи ме задържат...