"No quiero que me llores, abuelo"...

събуждане в 9, после кафе (все още недопито), после учене, после малко разговор по icq с роки, докато малко се успокои сърцебиенето, което получих неочаквано...
сега наблюдавам снега през прозореца и слушам една песен от саундтрака на мръсни танци... една от най-любимите си на всички времена...
и колкото и да се опитвам да се съсредоточа върху материала за петък
не мога да не мисля за дядо, за всичките пъти когато е изразявал мълчаливата си обич към нас, за редките му усмивки, за огромното му сърце, наследено от всичките му деца и внуци - сърце склонно да прощава повече отколкото трябва, да се раздава повече, отколкото трябва...
мисля си колко е зле сега, колко е безпомощен, и отново си мълчи... успокоява ме донякъде факта, че мама и другите постоянно са при него, обаче на моменти ме обзема някакво безпокойство и не ме свърта...
притеснявам се, но не ме е страх.
всъщност ученето, странно но факт, ме успокоява, докато чета, набрала скорост, или просто пиша темата механично по листа, и ръката ми не трепери.
имам адската нужда да видя бобо и митко.

на който му се слуша една прекрасна песен съвместима с настроението ми в момента, може да я чуе тук -- Abuelo