Тези дни бях като побъркана. Луната ли ми влияе, какво ли, представа си нямам, обаче едва днес започнах да се чувствам по-нормално. Иначе последните дни съм с абсолютно разбъркани нерви и хормони. В главата ми всичко беше станало на каша, отчасти понеже и Кирил го нямаше, сега, слава богу си дойде за няколко дни... Като го гушна всичко ми минава!
В четвъртък временната ми лудост достигна пика си. Цял ден обикалях из къщи като лъв в клетка, рових старите си детски книги, гушках плюшените си играчки и им обещавах да ги взема в София, помогнах на майка ми да сготви, писах си в ICQ с човек, с който се бях зарекла да не разменя повече и една дума. Тъкмо започвах да се пооправям и майка ми ме извика да съм си разчистела старите тетрадки, за да ги занесе баща ми на село и да се освободяло място. И аз отидох....
Тук е мястото да отбележа, че у нас имах 534253 различни тетрадки, изписани от корица до корица. И то не с училищни неща:) Като малка бях маниачка на тема писане (не че сега не съм, но по-малко) , пишех си разкази, романтични романи, стихове, както и дневници.
Та, след като попрегледах всяка тетрадчица и с въздишка я сложих в чувала, в ръцете ми попадна дневника ми от 9-10-11ти клас в гимназията. Отделих го настрани, да си го прочета, тъй като това беше реално последният ми "хартиен" дневник и ми беше интересно да си спомня какво съм писала. Другите ги предадох на татко с хиляда заръки да ми ги сложи на сухо място и да ги пази баба да не ги изгори зимата.
После седнах и се зачетох. С умиление подминах запечатаните там вълнения покрай пеенето, с което току-що се захващах, както и типично училищни проблеми; но бях забравила че в този дневник говорех предимно за момчето с което бях 3 години (тези 3 години), Коцето.
И като се зачетох, и като ревнах, ама със сълзи, с глас, с всичко! Добре, че никой нямаше и не ме чуха, иначе как щях да обясня защо, като и аз не знаех?! Обаче ме налегна внезапно такава тъга, че едва не ме задуши в сълзи. Изведнъж забравих всичко лошо свързано с него... тормоза му над мен, безсмислената му ревност, обидите и т.н... и си припомних най-хубавите моменти. Първата ни целувка (беше прекрасна!), разговорите до 4 часа на някоя пейка, тайните погледи в час (бяхме в един клас 5 години), нежните прегръдки, начина, по който ме разбираше преди, какви приятели бяхме, хилежа, лиготията, шегите, забавните моменти... и т.н и т.н. Май с времето човек наистина спира да мисли за лошото и помни само хубавото...
И накрая се сетих, че не сме се виждали вече почти година и половина, а не сме си говорили и чували от 6 месеца. Замислих се за времето когато беше болен от онази ужасна болест... когато го оперираха, как стоях до него, после химиотерапията и слава богу, оздравяването му. Замислих се да не му е станало пак нещо докато не сме се виждали !!! Замислих се как вече не сме даже приятели! А аз толкова искам да сме си приятели! Ами че той ми липсва! Не е честно! И - рев !! Луда работа!!! Седя на пода в детската ми стая и мажа със мокри от сълзи пръсти по страниците на стария ми дневник. И това ако не е временно умопомрачение!
Но не спрях дотук! Изведнъж ме обзе решителност! Станах и с дневника под мишница се насочих към хола. Ще го издиря, казах си! Знаех, че човека от май месец работи на морето, но не, аз ще го търся!
И се започна. Първо звъня на един от телефоните които му имам. Той изключен. Сменил си е номера и не ми е казал ?! Нов порой от сълзи. Намирам в mIRC един от общите ни приятели, Николай и директно го застрелвам с въпроса: "Знаеш ли какво става с Коцето?!??!!??!???" "Какво става?!" - стреснато ме пита той, уплашен от многото препинателни знаци. "Ами не знам !!!" - пиша аз хълцайки и добавям около половин километър от тези ":(((((((((((((". Обяснявам що-годе на Николай, че съм се сетила за Коцето и много искам да му се обадя или поне да му пиша, а не му имам новия номер и не мога го намеря. "А, ами че той постоянно ги сменя" - безгрижно ми казва Николай, след което ми дава два други номера. "Пробвай тези".
Аз, разбира се, веднага започнах да звъня на тях като луда. Те са изключени!!! "И тези не са!!!" - изплаквам обвинително на Ники (горкото момче...) "Ама тези са, от тях се чухме последно" - уверява ме той.
"Кога се чухте??" - улавям се като удавник за сламка. - " Той как е??? Добре ли е?? Нали му няма нищо??"
"Ама нищо му няма бе душко..." - вече леко изнервен ме подхваща Николай. - "Работи момчето, даже с Пламена са двамата заедно на Слънчев бряг"
Аз разбира се, знаех че приятелката му сигурно е с него. Мен това момиче ме мрази, заради едни лапешки изпълнения отпреди пет години, та едва ли ще се зарадва като му се обадя. Явно това ми намеква Ники. Ама на мен какво ми пука ?!
"Ако го чуеш му предай, че го търся, и че искам много да го видя!!!" - избълвам колкото се може по-бързо.
"Непременно" - казва само Николай (сигурно ми е дал ignore след тоя разговор)
Следващите няколко часа прекарвам в писане на sms-и на Коцето. Пиша ги на един от изключените телефони, номера на който ми даде Ники. Съдържанието им в момента ми се губи малко, но съм убедена, че са звучали съвсем истерично и поне на няколко места са съдържали питането: "Добре ли си? Жив ли си, здрав ли си? Ама да ми се обадиш, да чуя че си добре!"
След което успокоена сядам да си говоря с Даниела (приятелката която сега се прибра от Испания в България) за .. какво може. За Коцето разбира се! И колко ми е залипсвал внезапно и как искам да сме си приятели. Даниела се опитва да ме озапти, да ми обясни, че според нея Коцето не можел да е с мен само приятел... още бил имал някакви чувства към мен и затова Пламена се притеснява от мен, а той избягва да ми се обажда. "Глупости" - упорствам аз. - "Не е вярно! Само защото още държи снимката ми в портмонето си, и защото още има някакви изблици на ревност към мен, не е вярно това че има чувства! " И й обяснявам как тя нищо не разбира (а тя е много добра приятелка с него и може би единствения човек с който той споделя за мен).
Та измина вечерта, поуспокоих се, гледах 1-2 филма и може да се каже забравих за цялата история :)))
И вчера сутринта ставам и виждам, че имам sms oт Коцето, с краткото и ясно съдържание:
"Спокойно бе, дете, жив съм! Тия дни се прибирам в Димитровград и ще ти се обадя да пием кафе. Айде дишай дълбоко сега!"
Какво си помислих ли?
"Уф, ще ми се обажда за кафе, к'во ще правя сега??? Не искам да излизам с него..."
Луда бе. Луда..
